You are here

Задължително гласуване и други изборни правила

В този материал ще коментирам главно задължителното гласуване, което беше предмет на много дискусии. По принцип избирателната активност се счита за белег на демократичност. Много индекси, които оценяват демократичността на различни общества включват и нивото на участие в избори. Тази представа на фона на нашия опит от миналото ми изглежда малко наивна.
Това че задължителното гласуване не се радва на широко приложение в момента е ясно от статистиката на неговото разпространение. Сред няколко десетки демокрации, които са използвали в различни периоди от историята си задължително гласуване, тези които реално са използвали сериозни санкции не са много. В момента то се прилага в няколко страни от ЕС и то не напълно и при слаби усилия за реалното му прилагане. Това са Белгия, Гърция, Кипър, Люксембург, някои австрийски провинции. Задължително гласуване има и в отделни страни извън ЕС. От задължителното гласуване в различни периоди още през миналия век са се отказали Италия и Холандия. Задължителното гласуване е особено разпространено в Латинска Америка, включително в двете най-големи страни на континента – Аржентина и Бразилия. В някои страни тези, които не гласуват губят определени права като граждани или данъкоплатци. Например правото на безплатно обществено образование, правото да извършват определени банкови транзакции, получават в удължени срокове други публични услуги.В Австралия пък при отказ да се плати глобата за негласуване има предвиден дори затвор. Сроковете са символични, но самият принцип е факт. Открих и примери (наистина не много скорошни) за ефективни присъди от по няколко дни затвор след негласуване. Аз лично намирам методите са осигуряване на задължително гласуване и санкциите в някои от изброените страни за малко обезпокоителни и не бих е радвал да видя този опит, приложен при нас. Още повече, че могат да събудят неприятни спомени от нашето минало. Липсата на примери за задължително гласуване в бившите социалистически страни според мен не е случайна.
Немалко страни по света дефинират в своите конституции гласуването като гражданско задължение, но нямат предвидени никакви мерки за законова принуда да се гласува. Задължителността на гласуването в тези случаи е по-скоро повод за въвеждане на по-обхватно гражданско образование и усилия на държавата да повиши гражданското участие, а не за репресивни мерки.
Трябва да се отбележи, че ниски нива на участие в гласуванията в сравнение с установените демокрации са характерни за всички бивши социалистически страни като се изключат първите демократични избори, които с малки изключения привличат за участие почти цялото население с право на глас – нещо нетипично дори за развитите демокрации. Някои изследователи предполагат, че последвалото отдръпване от активно участие в избори се дължи и на спомена за принудата да се гласува по време на комунизма, защото феномена на ниското участие се наблюдава и в страни, където за разлика от България голямата част от гражданите са доволни от институциите си и от резултатите от прехода към пазарна икономика. Ще посоча само още два фактора, отбелязани от Сара Бърч в нейното мащабно изследване на електоралното участие в пост-комунистическа Европа. Тя посочва, че участието е по-високо там, където са силни левите партии. В повечето демокрации левите партии имат по-висока способност да мобилизират масово участие в избори от десните партии. Накрая от значение е доколко изборите са оспорвани. Разумният избирател знае, че от неговия глас нищо не зависи. Вероятността някой да има шанса именно със своя глас да преобърне изборен резултат на национално ниво в повечето страни е по-малка от шанса за печалба в която и да било лотария. Когато битката е „на косъм“ влиянието на отделния глас нараства и избирателите, които не са безразлични към резултатите от изборите имат пи-силна мотивация да участват. Друг фактор, за който има емпирични доказателства, че повишава участието е пропорционалната избирателна система. Причините, които се изтъкват е, че при нея резултатът е по-непредсказуем (т.е. – в гласуването има „интрига“), често има по-голям избор от партии, които имат мотивацията да подържат по-тясна връзка с избирателите и да присъстват активно в повече избирателни райони. Освен това в повечето страни допитванията до населението показват, че пропорционалната система е възприемана като по-справедлива.
Възможностите за гласуване на граждани, живеещи в чужбина са доста скорошно явление в съвременните демокрации и не са чак толкова разпространени. Всъщност този модел се свързва главно с бившите социалистически страни, където се е ползвал и преди падането на желязната завеса. Според мен съществуването му е оправдано от неговото голямо значение за емигрантски страни като България. Развитите демокрации по принцип рядко дават това право или в най-добрия случай то е ограничено в зависимост от времето, изминало от напускането на страната. В Белгия например, живеещите в чужбина имат правото да изберат дали да се регистрират за съответното гласуване. Веднъж регистрирали се, те са длъжни да гласуват, но имат правото да не се регистрират. При нас, въпреки установената традиция за гласуване в чужбина, за да изолират българските избиратели от Турция от участие в изборите нашите политици „жертваха“ целия останал свят. Причината за това е, че очевидно няма как да се направи легитимна класификация, която да отдели Турция в самостоятелна група, особено сред страните извън ЕС.
Като цяло прави впечатление, че българският законодател реши да експериментира със задължителното гласуване без да натоварва тази иновация със сериозни инструменти за прилагане. Може би идеята е да се види първо накъде ще тръгнат нещата. Предвиденото отписване от избирателните списъци ще засегне основно тези, които считат гласуването за ценност, но понякога са много разочаровани от това, което им предлага политическото меню. Законодателят по някаква причина е решил да създаде допълнително бреме именно за тази категория избиратели, а не за хората които са трайно отчуждени от политическия живот.
Може ли задължителното гласуване да промени резултата от изборите спрямо избори без задължително гласуване? Вероятно може. Съвременните изследвания на различни електорални системи показват в по-голямата си част, че начинът на организиране на избора действително влияе на крайния резултат – понякога съществено. Посоката на промяната е трудно да се определи. По принцип негласуващите не са случайна извадка от населението. Те имат някои особености. Определени индивидуални характеристики и убеждения са по-представени сред негласуващите, отколкото сред гласуващите. Тези особености ни навеждат на мисълта, че задължителното участие в избори няма да направи избора по-рационален.
Сред негласуващите в България са силно представени неактивните групи от населението. Тези групи в България са големи, а правилата в социалната, осигурителната, здравната и образователната система като цяло ги пренебрегват. Аз бих се радвал да видя една политика, която е по-загрижена да помогне за приобщаването на тези хора. Давам си сметка обаче, че участието на тези групи би било благодатна почва за популизъм – за политици, които обичат да обещават неща, без да знаят как ще ги изпълнят или направо на неизпълними неща. Сред хората, които не гласуват не поради неудобство, а защото не искат са силно представени песимизмът и недоверието в институциите.
При всеки избори обсъждаме отново и отново купуването на гласове и така нареченият контролиран вот. В интерес на истината хората, които заявяват в социологически проучвания, че биха се поддали или са били обект на опити за манипулиране на вота им по един или друг начин не са много. Много по-важни са въпросите обаче защо става така, че работодатели и представители на публичната власт по места имат такава власт над работници, служители и местни общности. Защо има такива форми на крайна зависимост, които вероятно съществуват 365 дни в годината, а ги забелязваме само по време на избори.
Да кажем ,че някакви хора през 21-ви век живеят във феодална зависимост от работодателя си, до степен че той може да ги принуди да гласуват за посочен от него кандидат на изборите. Да си представим сега, че сме измислили перфектната и непробиваема технология, която няма как да позволи на този работодател да контролира вота – например да провери как са гласували неговите работници. Не ни интересува обаче защо такава феодална зависимост е въобще възможна? Самият феномен, така да се каже, няма нищо общо с демокрацията. Какво ще получим – справедлив вот. Тези работници няма да гласуват за желания от техния работодател човек? Или все пак ще гласуват, защото ако за въпросният човек има подадени прекалено малко гласове пак ще бъде ясно, че те не са изпълнили инструкциите. Или защото просто се боят, че ако на работодателят им не му върви работата с политическата корупция, предприятието ще затвори врати и те ще останат без работа в една система, която няма да си мръдне пръста за тях. Човешката рационалност и избор крият доста изненади. При всички положения искам да ми позволите да не вярвам, че проблемът за зависимостите има нещо общо с електоралната технология.
Легитимността на демокрацията всъщност не произтича от точността на счетоводството на гласовете. Някои могат да се учудят, че едно социологическо проучване може да отразява по-точно истинския вот на избирателите, отколкото финалното преброяване на изборите. Това го споменавам просто като куриозен факт. Просто в извадковите проучвания техническите грешки от броенето са по-малки и дори заедно със стохастичната грешка това може да даде по-добра оценка на реалния вот. Има изчисления, че само грешките при преброяването на гласовете дават марж от 1-2% в крайния резултат. Говорим за чистите грешки, не за преднамерени манипулации или подправяне на вота. Между другото, това е причината някои теоретици на избирателните системи да предлагат система на гласуване чрез достатъчно голяма извадка за всеки отделен вот, примерно от няколко десетки хиляди случайно избрани граждани, които имат право да гласуват. В такава извадка избирателната активност би била много висока, особено ако се предложат стимули, а купеният вот може да бъде елиминиран напълно. Например, при плащане от 500 лева на човек за участие в изборите в извадка от 20 хиляди души ще се получи обща сума, която е около 40% от обичайните разходи за провеждане на избори.
Някои смятат, че електронното гласуване или машинното броене напълно ще премахнат подобни технически грешки. За да опровергаем този повърхностен оптимизъм, е достатъчно да прегледаме статистиката на погрешните кликания в Интернет. Ако някой поръча и плати нещо, което не му трябва има голяма вероятност да го върне и да поръча друго, но може и да не му се занимава, може дори да не помни вече какво е поръчал ако става дума за нещо рутинно и не особено интересно. Ако пък гласува по погрешка за друг може технологията да му позволява да я поправи, може и да не му позволява, зависи на кой етап е станала грешката. Може да му се занимава с това, а може и да не му се занимава, може да разбере, а може и да не разбере, че е сбъркал. Зависи колко сериозно се отнася към избора, който трябва да направи. Тук отново имам предвид само техническите грешки. Не това, че само час, след като е гласувал, някой може да е разбрал нещо, което би променило вота му. Или след месец, два, три вече може да се разочаровал от водената политика.
Демокрацията в крайна сметка не е състезание, което се случва по избори. Тя е начин за приобщаване на всички към живота на обществото.