Предлагани промени в Закона за семейните помощи за деца

През последните седмици социалният министър се активизира със серия от смели предложения, вероятно следвайки примера на колегата си от здравния ресор. В началото повечето предложения бяха объркани дори на чисто техническо ниво, но постепенно се оформят в политика, която заслужава да бъде сериозно критикувана. Предложенията се радват на добър отклик в парламента, както личи от коментари и изразени позиции.

Много от промените няма да имат нито значим бюджетен ефект, нито може да очакваме, че ще доведат до сериозни промени в поведението на потребителите в социалната система. Всъщност очакваните ефекти ще са предимно негативни, но вероятно с малък обхват и мащаб. Може би това е цената, която трябва да платим за сложната политическа конфигурация в парламента, и да зарадваме всички, които си мислят (погрешно), че промените засягат само или предимно ромите. Ще започна от моралната философия на министъра и законодателя, която според мен стои в основата на предложенията. Предлага се да бъдат спрени семейните помощи за деца на родителите на непълнолетни майки (не съм сигурен дали мярката ще включва и непълнолетните бащи). Министърът очевидно смята, че децата, които са родили, престават да бъдат деца. Тук възниква етичният казус: дали и децата, които са забременели и са направили аборт, престават да бъдат деца? Да забременееш и да направиш аборт, когато не си навършила 18 г., е по-малко укоримо от гледна точка на министъра и законодателя, отколкото да забременееш и да родиш.

Аз смятам, че и децата, които са родили, и тези, които са направили аборт, продължават да бъдат деца. Струва ми се, че така смятат и всички международни документи по закрилата на детето. Или може да има друга хипотеза. Законотворците признават, че децата, които са родили, продължават да бъдат деца, но те са вече лоши деца, а родителите им са лоши родители - в техническия и моралния смисъл на думата. Лошите деца и лошите родители заслужават да бъдат лишени от помощ. Тази поука също липсва в международните документи и общоприетите стандарти за детска грижа.

В съвременната социална работа целта е клиентите да се приучат максимално да поемат отговорност за себе си и да функционират в нормалната среда, която предлага светът наоколо. Това включва отговорното ползване на пари, на дебитни карти, на финансови инструменти като заема и т.н.

Преди години децата, настанени в домове в България, не знаеха какво е да пазаруваш и какво означава ресто, защото никога не бяха имали собствени джобни пари (сега нещата, надявам се, са се променили). По същото време за връстниците им в други европейски страни с развити социални услуги имаше специални програми, за да се научат да се придвижват сами с обществения транспорт, да разполагат разумно с налични пари и др. При нас регресът е към морализаторски социални теории от ХIХ век за лошотията и порока на хората, изпаднали в нужда. Социалният работник, вместо да заеме ролята на мъдър и опитен помощник, ще изземва функции от семействата и ще управлява складови наличности от памперси и детски храни или ще раздава купони и ваучери, които, ако клиентите не желаят да ползват, така или иначе се продават (с отстъпка) на други. Не може ли все пак законодателят да делегира на някого на място преценката кога реално има нужда временно да се дават неща в натура вместо пари и кога не. Някои майки, които живеят бедно предпочитат да перат пелени и да спестят парите от памперси за нещо друго, а детето може да не харесва храните, които ще предложи някой вероятно без изобщо да го познава, защото малобройните и претоварени социални работници нямат много време за работа на терен.

Прокрадна се и идеята парите от детските надбавки за непълнолетна майка да бъдат давани като стимул за посещение на училище (при условие, че тя продължава да посещава училище). В тази модификация предложението има някакъв смисъл, макар че имах възможност да участвам в разговори с депутати, които бяха категорични, че идеята е помощите да бъдат безапелационно спрени. Многобройни изследвания на подобни програми по света показват, че стимулите за позитивно поведение имат много по-голям ефект от наказанията за негативно поведение. Наказанията, на които българската социална политика залага от години, често дават обратен ефект.

От анализи на Световната банка е известно, че непосещаването на училище в България се дължи основно на икономически причини (бедност), а не на безотговорно родителско поведение. Разбира се, когато не си изпитал бедността на гърба си, имаш добро образование и някаква работа, е лесно да кажеш, че винаги има начин да се ходи на училище.

В момента се планира при три последователни месеца или общо шест месеца с неизвинени отсъствия над определен лимит помощите да спират за поне 1 г. Идеята, разбира се, е, че неизвинените отсъствия са резултат от чисто родителско безразсъдство, не например от това, че детето е било болно, а родителите нямат пари да отидат до лекар, който е на 15 километра, или че навън е минус 15 градуса, а детето няма обувки, защото парите едва стигат за храна. Или че братът в шести клас е трябвало да остане да гледа по-малката си сестра докато майката отиде да работи, защото наблизо няма детска ясла или детска градина. Или че дете с увреждания, чиито родители не получават никаква подкрепа от държавата освен семейните помощи, не може реално да посещава редовно училище. Такива хипотези при добре устроената българска действителност с широк достъп до безплатни публични услуги са абсолютно изключени...

Не съм съвсем сигурен защо, когато стане дума за ранно забременяване и ранно раждане, медиите пускат обикновено кадри от ромските гета. Точна статистика по етнически произход няма, но географското разпределение, а и нормалната логика говорят, че
няма как тези майки да са
само от ромски произход, дори не съм сигурен, че в преобладаващата си част са от ромски произход, в крайна сметка ромите са 5% от населението.

Иначе България наистина има сериозни демографски проблеми. Броят деца, които една жена би родила през целия си фертилен период е много нисък, далеч под необходимото за нормално възпроизводство на населението (даже като изключим емиграцията) и дори продължава да намалява.

Без да навлизаме в подробности, една съвсем проста интуитивна сметка, отчитайки и смъртността преди края на детеродната възраст, показва, че двама родители трябва да имат средно повече от две деца, за да се запази броят на населението от поколение на поколение. Средната възраст на раждане на първо дете също нараства от година на година, но с намаляващи темпове и вече се доближава до 27 г.

За да добием представа за обхвата на проблема с ранните раждания, трябва да погледнем статистиката на ражданията През 2013 г. живородените деца от майки под 15 г. (малолетни майки) са 298. Това е леко увеличение спрямо 2012 г., но общата дългосрочна тенденция е към спад в броя на тези раждания.

През 2009 г. те са били 464. Спадът се дължи на дълбоки демографски промени, включително в ромските общности и на усилията на неправителствени организации. Във възрастта 15-19 години броят на ражданията също намалява. През 2009 г. те са били 9787, а през 2013 г. са 6670.

Тук тенденцията е безспорна и без колебания. Т.е. ще видим (надявам се, неуспешен) опит с неуместни интервенции да спрат тези позитивни промени, вместо да ги насърчат.
Не твърдя, че ражданията от непълнолетни майки са малко, те са много в сравнение с други страни в ЕС, но има отчетлива тенденция към подобрение, която се дължи на по-дълбоки социално-демографски промени. Сред тях са намаляването на раждаемостта (включително сред малцинствата) и емиграцията.

Противно на разпространеното схващане държавата не държи здраво кормилото на демографията. Раждаемостта трудно може да се промени с помощи, още по-малко с размера на българските. Дори най-бедните да не раждат заради помощи, раждането на дете в бедни (или обедняващи) семейства е катастрофа от икономическа гледна точка и за възрастните. Помощите обаче могат да се отразят върху бедността, детската смъртност и здравето на децата и върху посещаването на училище.

17 февруари 2015 г.