Преди и сега

Измина четвърт век откак в България започнаха промените към пазарна икономика. Четвърт век не е малко време. Дори да не е достатъчно за създаване на истински стабилни демократични институции, както изглежда личи от българския случай, вероятно е достатъчно поне, за да се променят много неща в икономиката и качеството на живота.
Веднага ще направя уговорката, че тук няма дори да правя опит да влизам в дебата за оценката на социализма като цяло. Това би била доста трудна задача при положение, че липсва яснота относно много базисни факти като например това какво е било равнището на неравенство тогава в сравнение със сегашното. Именно на този въпрос ще се спра.
Неравенството може да се оценява по много начини. За някои от тях изобщо не са нужни количествени измерения. Но понеже дебатът за миналото и настоящето е много противоречив ми се струва нелоша идея да се стъпи на нещо солидно и отдалечено, доколкото това изобщо е възможно, от емоционално обагрените и идеологически силно обременените оценки. Затова в тази статия ще разгледам само така наречения коефициент на Джини. Коефициентът на Джини измерва неравенството по скала от 0 до 100, като нулата е минималното теоретично възможно неравенство, когато всички имат напълно еднакво благосъстояние, а 100 е максимално възможното на теория неравенство. Коефициентът на Джини обичайно се използва за измерване на неравенството в доходите, но по принцип няма пречка да бъде използван и за измерване на неравенството в други показатели за благосъстояние – например потреблението или богатството. Освен това той не зависи нито от промени в общия размер на доходите, нито от валута, в която се измерва. Това улеснява сравненията между периоди и страни.
За съжаление намирането и анализирането на надеждни данни за социалистическите страни е трудна задача. Резултатът винаги може да бъде оспорен по много линии и след това да се премине към общи философски обобщения, за които не са необходими никакви доказателства. Премълчаването или завуалирането на данни, които не се вместват добре в концепцията за радикалните подобрения, донесени от пазарната икономика също не ми изглежда добра стратегия.
Нека се съгласим също, че всяко сравнение между доходите или тяхното разпределение преди и сега трябва да отчете какво се е случвало междувременно в други страни. Съвсем нормално например е днес доходите да са по-високи в реално изражение или като покупателна способност. Въпросът е дали е възможно промяната да е била по-добра. За да отговорим на този въпрос е добре да се огледаме наоколо и да видим как са се справили подобни на нашата страни.
В базата данни на Световната банка има изчислен индекс на Джини за 1989 - последната година на социалистическа България. Стойността на индекса е 23.4. Това е най-ниската стойност за следващите повече от две десетилетия, за които има данни. В този доста турбулентен период в индекса има значителни колебания като последната изчислена стойност е за 2012 г.- 34.3. За същата година Евростат дава много сходна на коефициента – 33.6, а за 2013 г. 35.4. Към днешна дата само Норвегия има по-нисък коефициент на Джини от регистрирания в България през 1989 г.
Стойности на коефицианта на Джини много по-ниски от 30, например в диапазона 25-28 или дори още по-ниски са характерни за някои от богатите страни в Северна Европа, но и за някои бивши социалистически страни като Чехия, Словакия и Словения, които успяват да запазят ниски нива на неравенство. В началото на прехода по данни на Световната банка Чехословакия има коефициент от 19.4, а през 2013 – 26.4.
Реконструирането на данни за неравенството за по-дълъг период по страни освен от големи международни организации е правено и от отделни изследователи.
От такива изследвания се вижда например, че в Унгария нарастването на неравенството е започнало още към края на 70-те и началото на 80-те години и е продължило докъм средата на 90-те. В други страни като Латвия например през 80-те години се наблюдава намаляване на неравенствата, последвано от рязък скок през 90-те. В България тенденцията е подобна, но с известни колебания.
На базата на данни за заплатите по сектори на икономиката и броя заети във всеки сектор може приблизително да се изчислят и други индикатори, които в момента се ползват от Евростат. Например съотношението между доходите на най-богатите 20% и на най-бедните 20%. За времето на социализма се получават стойности от порядъка до най-много 3 към 1 при най-неблагоприятни допускания. През последните 10 години това съотношение в България варира от малко под 4 до над 6 и половина към едно, като най-високите стойности за измерени от Евростат през последните години. За сравнение най-ниските стойности в днешна Европа отново са регистрирани в Скандинавските страни и в някои бивши социалистически страни и варират от 3 до 3 и половина към едно.
Има изследвания, в които просто се отрича достоверността на статистиката, събирана в социалистическите страни- например тази, която измерва доходите. Изхождайки от такива позиции не може да се каже дали индексът на Джини към края на 80-те наистина е бил толкова нисък и дали ножицата на доходите е била толкова свита. Още по-малко това може да се каже за по-раншни години. Проблемът обаче е, че когато искаме напълно да дискредитираме цялата налична статистика вече няма какво да се обсъжда. Общите разсъждения за неравенствата, съществували и при социализма – например в образованието, в достъпа до жилища не помагат особено, защото никой не може да каже със сигурност колко големи са били тези неравенства в сравнение да кажем със сегашните.
Съгласен съм, че истинските доходи на патрийния елит и номенклатурата не са известни и не попадат в официалната статистика на доходите. Освен това под официалната икономика е имало друга, която не се отразява в националните сметки, в която обществени ресурси (материални и човешки) се ползват нерядко за частни нужди. Тази реалност е добре документирана в спомени на съвременници, в киното и литературата и дори понякога в официални документи от онова време, в които има планове за справяне с кражбите от държавните предприятия. Тук, разбира се трябва да уточним, че истинските доходи на сегашните много богати също никога не попадат в обичайните проучвания и съответно – не стават част от изчисляването на нито един индикатор за неравенство. В момента под официалната икономика, също кипи друга с не напълно уточнен размер. Не знам дали има сериозни основания да смятаме, че днешната сива икономика е по-ограничена от тази да кажем преди 4 десетилетия. Така че днешната статистика страда от много от същите пороци и ако искаме да се откажем от нея ще трябва да се откажем и от възможността да говорим в числа за ставащото около нас и да правим много от сравненията, които сме свикнали да правим.
Когато не искаме да работим с числа от официалната статистика, а само с лични усещания и оценки няма как да не споменем, че в във всички бивши социалистически страни има немалко хора, принадлежащи на поколенията, които са достатъчно възрастни, за да могат да правят подобни сравнения от личен опит, които считат, че преди са живели по-добре от сега. В България тези хора са повече отколкото в други бивши социалистически страни. Не е изключено това да се дължи и на ниското качество на нашия преход към пазарна икономика. Твърденията, че такива хора просто погрешно интерпретират собствения си житейски опит или не преценяват правилно какво са спечелили звучат малко абсурдно, макар че могат да бъдат открити между редовете или директно формулирани в иначе сериозни изследвания.
Общо взето всички източници показват това, което може да се очаква – значителен ръст на неравенството през годините на прехода към пазарна икономика. Те, разбира се, могат да се оспорват, но не съществуват данни според които неравенството в доходите или някой друг показател за благосъстояние по време на социализма да е било по-високо.
Напротив, всички налични към момента данни (добри или лоши) говорят, че целта за създаване на общество с ограничени неравенства е била до голяма степен постигната. Когато се обсъжда историята първо трябва фактите да бъдат изяснени, такива каквито са, а числата са важна част от фактите. Едва след това вече може да се правят оценки. Например, че цената която е платена за по-голямото равенство не си е струвала. За да бъде окачествено нещо като неприемливо не е нужно непременно да бъде черно от всички страни.
Очевидно за историята, особено за близката история, е трудно да има консенсус. Понякога видимостта назад е дори по-лоша от пословично лошата видимост напред във времето. Но нека обобщя няколко неща, които ми се струват достатъчно безспорни. Ние живеем в едно общество с много големи неравенства, поне по мерките на онази част Европа, към която искаме да принадлежим. През последните 25 години имаше групи в обществото ни, за които качеството на живота не се развиваше по възходяща крива. Това може да бъде регистрирано както в безстрастни числа, така и в личното им усещане. Повечето от тях нямат никаква конкретна вина нито за ставалото преди, нито за ставалото след 10-ти ноември. Струва ми се, че това са хора, които имат правото на своята носталгия. Остава чисто моралният въпрос, необходимо ли е спечелилите в добавка към това, че са спечелили да убеждават загубилите, че губещи не може да има.

Публикувано във вестник "24 часа" на 11.10.2014 г. със заглавие „Калпавият преход увеличи неравенството“