You are here

Негласуващите

Error message

Deprecated function: implode(): Passing glue string after array is deprecated. Swap the parameters in drupal_get_feeds() (line 394 of /home/observat/public_html/boyan/includes/common.inc).

Отминаха предсрочните парламентарни избори от началото на октомври 2014 г. и въпросите за избирателната ни система и за политическото участие на гражданите изглеждат по-малко актуални. Все пак не е много сигурно колко често отсега нататък ще имаме избори и дали политическите избраници ще могат да се справят с все по-трудните политически конфигурации. Така че ще се върна към въпросите за гласуването, което е един аспект от участието в политиката и обществото изобщо, така че не би следвало да ни интересува само по избори. Ще се спра най-вече на негласуването и състава на негласуващите, за да видим евентуално какво би произтекло от по-удобното (например електронното) или задължителното гласуване.

Сред обществото има подкрепа за задължителното гласуване с мнозинство от почти 2/3. Дори при негласуващите тези, които са против задължителното гласуване имат само лек превес. За да не ни учудва този резултат трябва да си припомним, че при повечето негласуващи това се случва инцидентно, а не постоянно.Твърдо негласуващите са много малък процент от хората с право на глас. Голяма подкрепа има и за електронното гласуване, което би направило участието в избори много по-евтино и достъпно за част от избирателите.

Разглеждайки проблема с мобилизирането на негласуващите политическите партии обичайно преценяват какво биха спечелили те от това. Дали техният дял в новопривлечените гласове ще е по-голям отколкото в досегашните. Един начин да се прецени това е като се погледнат профилите на различни групи негласуващи и те се сравнят с профилите на избирателите на по-значимите политически партии.

Сред българските негласуващи има класически типове, които се срещат в развитите демокрации. Един такъв тип са тези, за които негласуването е рационален личен избор. Това са хора, които разбират, че гласа им нищо не зависи (от всеки конкретен глас при избори рядко се случва нещо да зависи). В други случаи доверието в стабилността на системата е толкова високо, че за част от хората няма кой знае какво значение кой ще управлява. Има и такива, за които гласуването се оказало неудобно по една или друга причина, а разхода на средства и време, свързан с преодоляването на неудобството надхвърлят ценността на участието. Това са например хора, които са много заети често пътуват живеят на различни места или пребивават повечето от времето в чужбина. По своя профил това са потенциални избиратели на умерените десни партии. В България обаче те не са чак толкова голям дял от негласуващите. Възможно е обаче техният дял да е по-голям сред българите, живеещи в чужбина.

Значителна част от негласуващите в България принадлежат към групи, за които доминиращо не е рационалното решение за неучастие или неудобството, а незаинтересоваността и недоверието. Като цяло сред негласуващите са силно представени неактивните групи от населението, които по принцип не участват на пазара на труда и тези, които безуспешно се опитват да си намерят работа.
Близо половината негласуващи, принадлежат към две подобни ясно различими групи.

Едната са хора на възраст над 60 години, отнасящи се към най-бедните 20% от населението или към следващите 20%, които пак имат значително пи-ниски от средните доходи. Сред тази група има и активни хора, които гласуват за големите политически партии. Проблемът при тях, струва ми се, категорично не е свързан с електоралните правила и технологии, а е много по-дълбок.

Другата група са млади хора до 30 години, които изглеждат доста отчуждени от политиката. По-младите сред тях – тези до 25 години – са и много отчуждени от икономиката, попълвайки редиците на хората, които нито работят нито учат. Институциите на ЕС са много чувствителни напоследък към проблемите на тази група, поради което за нея има подробна статистика. България се оказва лидер в нерадостната класация с един от най-големите дялове на икономически и образователното пасивното младо население. Т.е. не само политическите партии, но и обществото ни като цяло се е провалило в приобщаването на част от младите. И при тази група в негласуването няма нищо, свързано пряко с изборите и с избирателната система.

Останалите групи негласуващи са малки и е трудно да бъдат еднозначно описани. Струва си да споменем обаче някои доминиращи характеристики. На първо място това е песимизмът, който ги сближава с гласоподавателите на някои от националистическите партии. След това ясно се откроява доминиращото дълбоко недоверие към всички институции, което е характерно за обществото ни като цяло, но при негласуващите е още по-ясно изразено.

На този фон е нормално да се запитаме има ли електорални технологии, които могат да ни помогнат ако лидерите ни имат куража да ги използват? Нека отбележа първо, че масовостта на участието сама по себе си не е никакъв източник на легитимност. Ако търсим примери за това, че легитимността не е пряк продукт от броя на участвалите в гласуването не е нужно да гледаме много на далече, достатъчно е да погледнем в не толкава далечното ни минало. Всъщност масовото участие е характерен прийом за легитимиране на дълбоко недемократични управления, който реално обаче не върши работа. При демократичните форми на управление, използващи не репресии, а някаква административна принуда целта е избирателят да бъде заведен до урната (доброволно или не). Там вече наистина му е дадена свободата да избира, дори да избере да не гласува, пускайки невалидна бюлетина. Прави впечатление, че страните които прибягват до това не изглежда да имат кой знае колко по-легитимни институции. Даже напротив, те често имат проблеми с интегрирането на големи общности – имигранти или малцинства, страдат от вътрешни разединения и политическа нестабилност. В повечето случаи изглежда няма видими подобрения, свързани с по-големия брой гласували.

Съвременните изследвания на различни електорални системи показват в по-голямата си част, че начинът на организиране на избора действително влияе на крайния резултат – понякога съществено. Далеч по-труден за отговор е въпросът кога това влияние е за добро. Не ясно изобщо дали този въпрос има някакъв смисъл. Интересно е например по какво ще разберем, че демокрацията в България се подобрява? Какво ще ни покаже, ако направим някакви сериозни некозметични промени в избирателната система, че те са дали позитивен резултат. Струва ми се, че повечето хора, които подържат определени електорални промени си представят добрия резултат като увеличение на влиянието на групите, към които самите те принадлежат и съответно – увеличение на местата в парламента на политическите формации, на които те симпатизират. Нерядко групите, които са достатъчно информирани и компетентни да мислят за такива неща са вече и достатъчно добре представени в политическия и икономическия живот. Такъв подход едва ли е ключът към повече демокрация.

Друг възможен критерий е намаляването на видимото недоволство в обществото – да кажем по-малко и по-редки протести. В България обаче има немалко хора, които страдат мълчаливо без да се появяват в общественото полезрение. Тези хора принадлежат към групи, които нямат изградено чувство за общ интерес или просто не могат да се организират, за да поставят искания. Хората, живеещи в дълбока бедност са типичен пример. В Европа, поне на някои места, те имат изградени силни представителни организации и с тях се срещат премиери и високопоставени администратори от национални правителства и органи на Европейския съюз. Част от хората, млади и най-вече стари, от икономически западащите райони са в подобна ситуация. Могат да бъдат дадени и други примери.
При всеки избори обсъждаме отново и отново купуването на гласове и така нареченият контролиран вот. В интерес на истината хората, които заявяват в социологически проучвания, че биха се поддали или са били обект на опити за манипулиране на вота им по един или друг начин не са много. Те са горе долу достатъчно една политическа формация да влезе в парламента, в случай че успее обере целия купен и контролиран вот. Това не значи, че проблемът не е значим, още повече, че хората може и да не са докрай откровени за участието си в неща, които по същество представляват сериозно закононарушение. Много по-важни са въпросите обаче защо става така, че работодатели и представители на публичната власт по места имат такава власт над работници, служители и местни общности. Защо има такива форми на крайна зависимост, които вероятно съществуват 365 дни в годината, а ги забелязваме само по време на избори.

Защо от една страна има хора, които разполагат с много видимо безотчетни пари за купуване на гласове и други, за които 20-30 лева са наистина много пари. За нас би било облекчение ако тези проблеми на демокрацията и легитимността можеше да се оправят лесно по електорален път или с акции на полицията и прокуратурата, за да не се налага да се питаме как така са се появили предпоставките и да мислим как да ги преодолеем.

Струва ми се, че в мобилизирането на негласуващите само за участие в изборите, без да се интересуваме от дълбоките причини за отчуждението от политиката има потенциала да засили ирационалния вот. Разглеждането на демокрацията само като фронтален сблъсък на позиции и интереси по време на избори не е много продуктивно и приобщаващо. Тревожи ме най-вече това, че в дебата за промените в електоралната система долавям някои дълбоко недемократични обертонове – например че участието на някои групи е много по-качествено и по-продуктивно от участието на други и може да изведе обществото ни напред. Затова трябва да стимулираме едни и да обезкуражим други. Същите мотиви доминират от доста време насам ставащото между изборите, когато се взимат реалните политически решения.

Tags: 
гласуване
избори
негласуващи